Пътуване във времето



 

Българи…прабългари…славяни…траки…???????. Въпросителните в тази верига ни привличат и зоват. И тръгваме… На едно пътешествие във времето.

19 август. Последен ден за събиране на данни.

Около нас е купчина от карти, от разпечатки от сайтове, от разговори в кю-то. Много информация от много хора и места в мрежата. Добре, че е Рени! Организирана, подредена, старае се да узнае всичко предварително. Аз за разлика от нея съм друг случай – главата ми е винаги някъде наоколо, но не и на мястото си. Тя намери неща, за които почти никой не е и чувал. И до сега знаех, че в Източните Родопи има много запазени комплекси на траките и техните древни предшественици, но събраният материал показва невероятни места.

Тръгваме трима – Рени, Кари и аз.

Първа спирка по пътя ни е село Равногор. Там ни чака Виолета – добра наша приятелка със своята компания – ротвайлерката Айка – страшно изглеждащо куче, но – оказва се - с котешки характер.

Тук идваме заради нея, но ни очаква изненада –  и тук има могили. Тъжна картинка. Пръстта на могилата – махната, а гробницата (или жилището?) – полусъборена. Странна могила по направа. Около входа – дялан камък – големи блокове, а останалата част – цепен камък – такъв, от който се правят покривни каменни плочи.

И още една чудесна изненада има тук – “Дядовата ръкавичка” – къщичка като от приказките, излязла най-вече изпод сръчните ръце на бащата на Вили – бай Илия. Веднага се вижда, че е “майсторена”, а не “строена”. 

                                                                        

            На следващият ден първата ни цел е Беленташ. В превод - умен камък или камък на знанието. Намира се по пътя Асеновград - Кърджали, между селата Мостово и Врата. Доста легенди се носят за Беленташ. Астроархеолози са намерили съответствия с части от звездното небе. Но има едно място, което директно те свързва с Живата сила на древните. Представлява издълбаване в скалата с форма на вдлъбнато огледало. В периферията й има четири дълбоки отвора, които отговарят на посоките на света. С различни размери са. Освен това огледало има десетки , а може би и стотици отвори, линии, правоъгълници и други фигури. А и цялата скала е нещо величествено – огромна площ от камък. Изгледът е чудесен. Виждаме доста “каи”- скали и “таш”- ове - камъни, но кой кой е…? Докато се наслаждаваме на простора, откриващ се пред нас, и на невероятната изкусност на древните за дълбаене в камъка, Айка ни скроява номер. Скача във водохранилището, но нивото на водата е ниско и не може да излезе сама след охлаждането. Провеждаме й набързо спасителна акция. Тръгваме обратно, докато не се е наложило да я вадим пак.

                                                                                    

            Стигаме до село Долнослав, където знаем, че има старо тракийско селище, датирано около 6 000 години преди новата ера. Нали не се обърквате да си мислите, че има някакви указателни табели? – Няма. Какво толкова – Някакво си селище на 8 000 години, но в него има само керамика – нито злато, нито нещо “ценно”. За какво да се знае и помни? Ами то по цял свят ги има такива, бе хора! – Под път и над път се срещат! Та - едно повече или по-малко – голяма работа! …Ей! Не я разбирам тази държава и това си е! Но така е – като съм си глупав – няма да разбирам!... Както и да е. Намираме мястото. Голяма поляна, обрасла с буренак, трева и керамика. Невероятно много керамика. Най- различна. Като започнеш от  земен тип и стигнеш до много тънка и фина, орнаментирана релефно или графично. Естествено всичко е на парчета. Археолози сега тук са къртиците. На всяка купчинка заедно с пръстта е извадена и керамика. Тръгваме си с покруса от това място. Добре, че бяха къпините – големи, черно-лилави и вкууусни, вкууусни… Те ни оправиха настроението.

                                                                                   

            Вече пътуваме към Кърджали. Минаваме през Ардино - Орлови скали. Оставяме колата до едно разрушено от пороите мостче и продължаваме пеш. Естествено – обърквам посоката. Добре, че местните хора имат в околността тютюневи ниви. “Ааа – скалата с прозорците ли – ей тук - натук, там - натам и сте на нея. От едната се вижда другата.” - Обяснението беше заплетено, но ни показа посоката. Стигаме до каменна грамада. От нея излита сокол. Заобикаляме я отзад и се оказваме върху нея. Седим отгоре й и се радваме – още една цел е достигната! Заобикаляме я от другата страна. В подножието сме й. Скалата е обработвана сериозно. Силно място, култово. Усеща се! По средата във височина има издялана голяма площадка. От нея към върха водят изсечени стълби, които времето доста е заличило. В подножието се намира керамика. Но нещо липсва! Съмнението започна да ни гложди. Тук трябваше да има доста ниши, а се виждат само две.(Какво представляват скалните ниши и защо са с форма на трапец, можете да прочетете тук) Какво става? Започва да вали. Това ме хвърля в смут, защото пътят ни в подножието върви само по реката. Засили ли се още малко дъждът – няма връщане! Опитваме се да видим друга близка скала, но няма такава. Вече ни е ясно, че това не е точно целта ни, но лошото време ни притисна. Бием отбой и на подскоци и приплъзвания се изнасяме бързо от това чудесно място.

                                                                                           

            Нов ден – нова цел. Перперикон. Чудя се да пиша ли за него? Надали има вече човек, който да се интересува от историята на земята ни и да не е бил там. Но с две думи – Велико място! Проучванията и в момента продължават. Копачи, археолози – много хора. Добре, че работят в по-съвременните части – горе.

Там, където все още витае духът на бесите и нашите богове, е спокойно. Двете ниши все така те свързват с астралните енергии, както и преди много хилядолетия. Прекрасно е, че светилището е скално. Това го е запазило от нашественици и посегатели!

                                                                                 
 

            След Перперикон продължаваме към крепостта Моняк. В близост до нея са селата Широко поле и Седловина. Ние така и не стигнахме до нея. Качваме се по хълма и попадаме на прекрасен изглед – язовир Студен кладенец отвисоко. Много спокойна, широка гледка. Докато й се радваме - огладняхме. Като огладняхме – хапнахме, а като хапнахме и ни домързя. Изкачваме се все пак още нагоре и виждаме и Кърджали. Друго нещо, което ни привлича вниманието, е странният склон. Не бяхме виждали такава каменна порода. Хълм от бетон с едри камъни в него. Спряхме дотук, свихме байраците, доволни от видяната красота и приключихме деня.

             Следва невероятно място! Утробата, известна още като Вулвата и Тангардък кая. Намира се в горният край на язовир Кърджали. Била е естествена пещера, която древните са дообработили и са й придали формата на женски полов орган. Около обяд по време на най-късият ден в годината слънцето така огрява пещерата, че слънчевият лъч се оформя като фалос и достига края на каменната матка. Това е моментът на Съединяването на небето и земята - оплождането.
В този ден древните са празнували.
За това място вече спокойно мога да кажа с кой се свързва и кой властва в него и над него - Богинята - Майка или Богинята на плодородието (сещате се предполагам - една симпатична, дебеличка, чудесна богиня)
Чувството тук е на невероятна чистота, доброта, желание за даване, спокойствие, широта.

                                                                                                 

            Културата на древните ни предци е била много тясно свързана с Природата и силите, действащи в нея. Днес на някои техните вярвания и ритуали изглеждат смешни или дивашки… А замисляли ли сте се дали това наистина е така!? Те са знаели какво и защо правят - във всеки един ритуал, във всяко едно действие те са влагали част от себе си, за да бъде тяхната връзка с всичко околно пълна и безпрекословна…И са успявали.

            Скалите на Женда. Малко известни. А има какво да се види! Върху тези, които са останали голи, се виждат отвори, кръгове, дъги и прави. Една от многото композиции почти точно повтаря такава от Беленташ. Различното от другите места са дълбоките, дъговидни изсичания в скалите. Присъстват по цялото плато. Единични или двойни. За съжаление и тук по-късните цивилизации са оставили своята следа. Има остатъци от крепост. В подножието се вижда скална гъба. Тя служи и за ориентир към мястото още от асфалтовия път. По-късно разбрахме, че ако се бяхме спуснали до нея, щяхме да видим стена с изсечени ниши и гробници.

                                                                                      

            Опитваме се да стигнем и светилището до село Ангел войвода. Черният път се оказва непосилен за опела. Застава на две колела и не успява да продължи по-нататък. През бинокъла виждаме нашата цел – скални скупчвания с ниши по тях. Слънцето прежуря и километрите до там ни се виждат много.

            И докато не съм забравил – да ви кажа нещо. Попаднете ли в тези краища и ви се наложи да попитате за пътя до някоя тракийска светиня, а не ви разбират – просто кажете - АСАРА. Не знаем какво влагат в това, но всичко такова наричат асара.

            Пътьом разглеждаме и природното образувание Скалните гъби. Из мрежата има информация, че възрастта им е 30 000 000 години, но как е определено – не е ясно.

                                                                                     
   

            Продължаваме нататък. Времето и пространството вече ги чувстваме като нещо външно и нереално. В началото на пътуването ни се искаше да стигнем до всяка скала и ниша, които срещахме по пътя си, но разбираме, че е невъзможно. Почти няма каменен връх, който траките и предците им да не са използвали и обработили. Това, което до скоро за нас беше ново и неизвестно, тук е на всяка крачка. Присъства като неотменима и изпълваща част на всичко околно. Усещанията ни са, че сме в тази реалност от неизвестно колко време, но в никакъв случай – броени дни. Сетивата ни до такава степен са с изострена чувствителност към всичко от този период, че нещата наоколо започват да разказват истории. Започваш да виждаш картини, които след това осъзнаваш, че не са сегашни, не са в момента. Но това е тема на друг разказ.

            А сега – продължаваме към Звездел. Скалите и крепостта са в близост до рудника. Една костенурка е тръгнала спокойно да пресича пътя. Спираме и набързо я пускаме от другата му страна – в храстите, към които се беше запътила. Оставяме отново колата и потегляме нагоре. Вече няма обърквания. Доловили сме излъчванията на тези места и чувствата ни водят безпогрешно. Изкачваме хълма и стигаме до скален венец. Заобикаляме го. Попадаме в остатъци от крепост. Продължаваме и отново пред очите ни се показват обработени скали. Разликата е единствено в оцветеността им. Жълтото и червеното създават багри и нюанси, които трябва да се видят. Красиво е. Цветно и докоснато от ръцете на толкова близките ни вече хора. В един момент попадаме и на пещерни жилища. Естествено иманярите доста са поработили. Но е приятно. Влизаме в тях и снимаме. Все пак – това са ни първите пещерни жилища, които виждаме тук.

                                                                                              

            Следва Татул. Яд, яд и още яд! Къщите на селото са построени върху скали с обработени повърхности. Не се заблуждавайте, че той е само това, което е разкопано от екипа на Овчаров. Нещата са много! по!-мащабни! Цялото околно пространство е с обработени скали. Във всичките има изсичания. Докъдето стига погледът е все така. А знаете ли на какво стават в момента? – На камъни за къщи. И това съм снимал! Отново се убедих, за сетен път, че сме Велика държава с Велики водачи. За сегашните говоря. Малко разум да проявят относно тази ни история и ще се оправим. Та – погледнете какво правят хората. Седял някога си някой на еди кой си пън и това така го представят, че туристи се тълпят да видят пъна! А ние имаме История, а не пънове и тя се руши. В момента се руши! А пъновете са другаде!
            Прескачам Татул, за да не се ядосвам повече.

                                                                                
                                                                                                                                   
            Идва ред на още нещо много силно, запазило величието и мощта си. – Харман кая. От горната махала на село Биволяне се вижда едната от двете площадки. Още преди да стигнеш самото място, се срещат доста скали с изсечени в тях отвори и линии. В по-големите от тях има от силно разпространените в тези части на Родопите трапецовидни скални ниши. Някои казват, че това са поставки за урни. Явно не са ги огледали добре. Всичките са с овална, наклонена напред основа. Те са съвсем друго нещо. Тези отвори са правени в продължение на хилядолетията, в които тук са властвали траките. Всеки новообучен и поемащ водеща роля жрец е изкопавал такава ниша във висока скала – като знак и символ за връзка с боговете.

           Но да се върна към Харман кая. Тук има оформени две големи площадки - целите с дълбоки дъги и осеви линии. Не зная какво казват господа археолозите, но за мене тези площадки са  за работа със силите на водата и водните стихии. Радиалните линии те водят и в един момент изведнъж попадаш в място на силата. Едната е за извикване, привличане на дъждове и бури, а другата е за обратното - отблъскване. Тежка работа е била докато бъдат създадени, но са направени силни и действени!

                                                                                                                          

Покланям се за сетен път пред гения на древните ни предшественици и пред техните познания за силите в Природата!

            Следваща спирка – Кромлехът при село Долни Главанак.

            Спокойно място. Жалко, че има съборени камъни, но е чудесно, че все пак са се запазили! Това е единственият запазен кромлех у нас. Има още един полуразкопан в Карловско. Археолози и учени си търсят постоянно в кромлехите кой на къде сочи и какво показва. Да. И това го има. Но основната им функция е друга.

                                                                                                                         

            Град Маджарово – изненада лично за мене. До близките скални зъбери се е сгушила къщичката на  “ Природозащитен център Източни Родопи”. Направена много приятно и с оригинална експозиция за лешоядите в България. До този момент не знаех, че у нас има лешояди. А се оказа, че има и то не един, а два вида. На сутринта имаме късмета да видим два – един кацнал на скала и друг в полет. Освен това се грижат за тях и ги изследват, което съвсем ме впечатли.

                                                                                                                  

            Продължаваме към Пчелния камък преди село Долно Черковище. Има защо да го наричат така. Цялата скала е в трапецовидните ниши. Стотици са. Заслужава си да се види!

                                                                                                                       

Така и не намираме Тракийската скална гробница до село Пчелари. Разбрахме откъде и как се върви, но Слънцето е много силно в този ден, а трябва да се върви през голо поле. Това ни отказа.

            Минаваме през село Мезек и този път успяваме да вземем ключа за тракийската куполна гробница. Внушителна постройка. До намирането на тази в Старосел – тя наистина е била “върхът на сладоледа”. Сега я надминава единствено с целостта си. Няма като в староселската подпори и подобни съвременни екстри. Други такива могили има в така наречената Долина на тракийските царе - Казанлък.

                                                                                                   

            Следващият ден посвещаваме на долмени. Отиваме първо на оряховските, а после и на две от групите при село Хлябово – до пътя и до ловната хижа. До хижата освен долмен има и силно култово място - Скалата – лице. Горната и външна повърхност е оформена като лице. Затова и я наричам така. Не зная има ли си друго име, но мисля, че даже я смятат за  долмен.

                                                                         

                                         

            С тях завършваме това пътуване във времето – вече много по-различни от всичко преживяно, усетено и видяно.

            Надяваме се и при Вас да има промяна след разглеждането на тези страници.

Рени, Карина, Филип


Нашите пътешествия

Основна страница на сайта